В кръвта на повечето хора е да се опитват да бъдат значими, да са нещо повече. Жалко, че на сцената няма място за всички. Още по-жалкото е, че повечето от нас не искат да си признаят това. Трудно е да заявим пред другите, че имаме чувства; че сме зависими; че нещо ни пречи да успеем; и не сме изпратени на този свят със специална мисия.

Това е причината щом ни питат, дори когато сме тъжни, да казваме, че сме добре. Това е причината ревността да се счита за нещо срамно, което трябва да се крие. Сигурно някога хората не са предпочитали да кажат ‘и аз’ вместо ‘обичам те’. Но когато вече не сте само ти и човекът отсреща, а около вас има купища самочувствия на крака, е някак трудно първи да признаеш, че зависиш от някого. Просто защото това се асоциира с провал. Хората сякаш са спрели да виждат красотата в това някой да е раним и да изпитва дълбоки емоции. Вече това да не ти дреме се възприема като сила. Вече, когато те разочароват, се очаква to “just shake it off”* и да се правиш, че никога повече няма да се сетиш за проблема. Нито дума за това, че е естествено да те боли, когато си искал да се случи нещо и то не се е получило.

Не, това не е оплакване напосоки. Ежедневно виждаме резултатите от това тъгата да се крие и само успехите да се показват. Не е случайно, че стената на плача е една, но всеки от нас си има ФБ-стена за хвалене. Кога за последно сте видели някой да качва снимки различни от най-хубавите и най-усмихнатите? Особено ако сте били с някого навън – срещата ви е била толкова неловка и скучна, че се наложило да си извадите телефоните, но това се крие. Показват се две лица, едно до друго. Фалшиви усмивки, толкова големи, че Жокерът да завиди. И, разбира се, модата налага да напишете колко хубаво е било (при това на английски), но без да го правите голямо. Нещо от рода на “Just a fabulous day!”.

Социалната мрежа не е единственият пример. Кръстил съм блога си “история на откровеността”, но рядко ще обяснявам колко отчайващо много време ми е отнел този текст, колко много съм се напил снощи, колко често мисля за самоубийство, кога ми е било скучно и кога за последно съм плакал. Трудно бих коментирал тези неща. Някак си, по-лесно е да се правя, че не ми дреме. Така че ги крия – до такава степен, че чак съм отвратен от себе си. А щом съм отвратен от себе си, представете си колко съм отвратен от останалите хора!

Baby be the class clown, I’ll be the beauty queen in tears.
It’s a new art form showin people how little we care (Yeah)**

*Абе, каквото и да си говорим, Taylor Swift e много добра.

** Lorde също е мощна (палец)

Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.

Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.

Не им вярвайте сляпо.