Чувствено опустошение

Един ден внезапно осъзнавате, че в почвата на вашето съзнание има семенце. На знаете откъде се е пръкнало. Може вечно да е лежало там, може пък вятърът да го е довял. Никога не сте подозирали за съществуването му, но ето – сега го усещате. То е там и е готово да разцъфне. Все едно се е появило в точния момент, за да допълни и доукраси вашата емоционална градина. Не иска много. Носи първоначално нужните хранителни вещества в себе си и единствено му е нужна малко вода. Само няколко капчици – съвсем не толкова, колкото изискват другите растения в главата ви.

И ето – започва да се разраства с ентусиазма на току що пропукало се бобче. Дори по-бързо. Един ден просто ви гъделичка в дълбочина, а на следващия вече е разбутало най-близките прашинки пръст и си проправя път нагоре. Стремглаво издигащо се, все едно въплъщение на отново вирнатата ви осанка и зачестяващите проблясъци на просвещение в душата ви. И, разбира се, нещо тъй обогатяващо неизбежно е красиво. Не просто красиво – в пъти по-изящно от всеки представител на вида Phaseolus vulgaris.

Това е така, защото не говорим за бобче, а за цвете. Храна не за тялото, а за душата. Естетическо докосване толкова силно, че не ви се иска да мигнете. Дори ако очите ви сълзят.

От един момент нататък наистина има сълзи, после направо плач. Първоначално само от благоговение и преклонение пред неповторимото. След това, защото то вече е голямо и има нужда от всяка капчица вода, дори и солена, за да не увехне. Разбирате ли? Толкова е хубаво и радващо, че иска жертви. Ама, наистина големи.

И преди да се усетите, не само го поливате със сълзите си. Налага се да съборите старите дървета в съзнанието си, за да не му правят сянка. Налага се да се изправите срещу пронизващия вятър, за да може цветето да не измръзне. Но положението става все по-лошо, защото всяка жертва от ваша страна, му позволява да продължи да расте.

Кой да предполага, че някакво си цветенце, ще се издигне на повече от две педи? Кой да предполага, че ще заприлича на дърво? Как в първия миг, в който го усещате, бихте могли да знаете, че ще напука така почвата около себе си? Че ще ви изсуши, ще ви накара да разкарате останалите дървета и ще се превърне в цвете-дъбище…

Не казвам да го сечете, нито да продължите да се грижите за него. Боя се, че не мога да дам съвет по въпроса. На някои хора се случва – въпреки неимоверните им и добронамерени старания, да ги боли. И това е нечестно.

Не избираме кога да се появят чувства ни. Те просто идват отнякъде и искат да действаме спрямо тях. Налага се, защото иначе се обричаме на пустота. Обаче понякога самите те са толкова неподозирано мощни, че носят опустошение. Карат ни да обръщаме внимание предимно на тях и да загърбим останалите си чувства.

Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.

Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.

Не им вярвайте сляпо.