Вдъхновението го имам. Това е седмицата от живота ми, през която се смея без видима причина и съм зареден с настроение. Преди не ми трябваше повече. Тогава защо сега не успявам да започна да пиша нещо? Знам причината много добре.

Страх ме е, че ще напиша нещо лошо. В действителност, имам хубави идеи. Думите, които използвам, за да ги изразя не ми харесват винаги. Понякога трябва да опитвам по няколко пъти. Задрасквам всичко. Започвам отначало. След половин час отново. Разхождам се, ям и отлагам писането. Усещам, че се срамувам от онова, което ще напиша въпреки, че съм единственият, който ще го прочете.

Получих прекрасни отзиви за първата си книга. Благодаря ви! Излиза, че съм добър. Понякога. Уфф, това, което написах току що, също си го бива. Още не съм го редактирал. Как можа да стане от първия път? Сигурно защото написах точно каквото чувствам и нищо друго. Да, това ще да е.

Обаче не може ли това, което чувствам да е грозно? Срамно няма как да е. Не го избирам. Обаче грозно… Вчера, изпълнен с първична агресия, тръгнах от училище по-рано. Валеше дъжд. Аз не му обръщах внимание. Слушах музика, докато вървях. Бях я пуснал възможно най-силно, за да не може минаващите коли или нечий смях да я смущават. Казвах си, че слухът ми може да се повреди. После си повтарях, че искам да слушам същата песен отново и отново. Текстът й оживяваше в моето съзнание и си позволих да мисля само за него. В онзи момент си спомних колко е готино единствено да чувстваш. Нямам предвид, че ми носи някаква наслада. По-скоро усещане, че аз мога да забравя нещото, което притеснява останалите хора. Да го захвърля в ъгъла на въображаема детска стая и да извадя всичко от сандъка с играчките.

После видях някаква жена и осъзнах първичността на емоциите си. Заредих се с ентусиазъм да се прибера вкъщи по-бързо. Само едно нещо насмалко да ме спре. Мисълта за рижава коса, засъхнала кръв по челото, дълъг ръждив лост. Щях да се обърна. Казах си, някой ден, когато съм възрастен и не искам да постигна нищо повече, ще опитам да го направя. Щом животът ми няма да има смисъл, ще мога да си позволя нещо подобно. Някакъв престъпен риск, който да ми донесе извратено удоволствие.

Обаче аз съм упорит. Да. Едва ли някога ще ми се случи да не искам нещо повече. Все съм си казвал, че това е хубавото на чувствата. Никога не спираш да искаш. Винаги се стремиш към нещо. Дори на 70 години ще имам някаква цел, достатъчно важна, за да не проверявам какво е да убиеш някого.

Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.

Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.

Не им вярвайте сляпо.