Никога не е късно за извинение

Ежедневно правим стотици грешки. Повечето са малки. Другите хора почти не ги забелязват и не бива да им обръщаме внимание. Има и малко по-големи. Те не остават скрити. Вроденият стремеж към самоизтъкване (първата производна на самоутвърждението) кара хората да се превръщат в душещи кучета. Да се оглеждат наоколо и щом им се отдаде случай да сочат някого и да казват “ха, сбърка”. Те превръщат обикновената грешка в нещо голямо и ни карат да се чувстваме прекалено зле заради нея. Представям си как поне четвърт от човечеството се страхува от критиката и подигравките. Това, от една страна, е хубаво, защото ни кара да сме по-внимателни и да допускаме по-малко грешки.

Обаче истински страшното идва когато допуснем голяма грешка. Ако след някоя обикновена ни се иска да заровим главата си в земята, какво да очакваме когато сгафим много? Дали ще можем да го понесем? Тези въпроси ни карат да скрием голямата грешка щом я открием и да направим всичко възможно тя да остане в тайна. Ако се случи някой да знае за нея, я правим да изглежда сякаш не е нещо лошо. Ако трябва, дори лъжем себе си, че не сме сбъркали. Казваме си, че не бива да оправяме нещата, защото това ще означава другите да разберат каква попара сме надробили.

Така представено, изглежда глупаво, нали? Не си мислете, че сте ненормални, ако ви се е случвало да го правите. Една голяма част от света ‘решава’ проблемите си, като ги игнорира. В мен има надежда, че това все някога ще се промени.

Разбира се, че има защо. Когато сте ядосани на някого е по-добре да му кажете защо, отколкото да избягвате да говорите с него. Така той със сигурност ще знае какво в себе си трябва да промени. Когато започнете да строите сграда върху бунище, ще спестите много пари, ако си признаете, преди да свърши строежът. Когато нараните някого, трябва първо да се извините и след това да очаквате той да ви прости.

Тук се сещам да напиша няколко думи за извинението, което се оказва толкова трудно за повечето хора. Няма нищо срамно в това да признаеш, че нещо не е наред. Всички хора правят грешки, но малцина са онези, които имат смелостта да ги признаят и да погледнат истината в очите. Знам, че има и много коравосърдечни позьори, които си мислят, че да се извиниш е проява на прекомерна чувствителност и е лигаво. Е, ако не искате да чувствате нещо към другите, не очаквайте те да чувстват нещо към вас.

Аз чувствам и не ми е толкова трудно да подаря дума на един определен човек. Извинявай. 

Има грешки комични.
Има грешки трагични.
Има грешки големи.
Има и по-малки.
Искреното общуване помага да променим нещата.
Да продължим вътрешното си развитие.
Да не се отказваме от градежа.
Важно е да не се правят фатални грешки,
свързани с негативни последици за живота -
нашия собствен и този на другите.
Извинението ни помага да дадем път на светлината,
на доброто, на творчество.
Ставаме и по-силни, по-достойни, по-човечни.
Дълбоко вярвам в това!
Поздрав!