Посвещавам на Тео Алексиев и хората около него.
Беше пролетна вечер. Приятно хладна, свежа и тъмна. Обстановката беше подходяща да омастиля някоя тетрадка, но вместо това прекарвах времето си с момиче. Целувахме се върху една пейка. После се гледахме. Случваше се тя да повтори колко натоварен й е бил деня. Вече знаех. Затова скоро я прегръщах и целувах отново.
Времето напредна. Тя знаеше кога трябва да си тръгна. Дори ме подсети, но продължихме да изпълняваме същите действия, още и още. Моментът отмина. Ядосвах се, че още не съм тръгнал, но исках да остана. Да й покажа, че много искам да съм с нея, но и да правя нещо друго. Всяка следваща целувка беше последна и носеше усмивка. Това ми прилича на добро описание на раздяла.
Сега си представете, че днес се разделих с повече от 20 души и за много дълго. Повече от ден, дори няколко месеца, няма да се виждам с хора, които ме обичат. Да, убеден съм, обичат ме всичките (и чорбарите, и нашите). От една страна се питам не трябва ли да съм тъжен. Налага се да правя жертви, за да продължа живота си нормално. Връщам се в рутината, далече от хората, с които искам да съм. Да си повтарям, че така се налага не помага. Мъчно ми е, но раздялата е красива точно с това.
Тя кара хората да покажат чувствата, които иначе крият в себе си. Щом осъзнаеш, че скоро няма да имаш друга възможност да се разкриеш, искаш да кажеш ‘забавно ми е с теб’, ‘харесвам часовника ти’, ‘искам да ме прегърнеш’. Харесва ми моментът когато с момчетата правим някакво шантаво здрависване и си казваме ‘успех, брато’. Любим ми е онзи, когато момичетата се вдигат на пръсти, за да усетя мириса на косата им по-добре и гърдите им долепени до моите. Частта с махването. Това, че колкото и да е тъжно, хората се усмихват.
Мисля за това и ми става добре. Сещам се, че е хубаво да намаля кавичките и скобите в това съчинение, но не искам. Те са за вас.
Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.
Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.
Не им вярвайте сляпо.