Знаете, че пенсионерите са ми слабост. В повечето случаи изглежда сякаш ги ненавиждам, но в действителност често ги съжалявам.
Имаше един период, в който баба ми всяка седмица идваше вкъщи. Когато бях по-малък, това ми беше приятно. После спря да ми е интересно. Осъзнах, че тя и майка ми коментират едно и също нещо. Колко малък бил племенникът ми, как трябвало да го отглежда вуйчо ми, да не го глези и пр. Темата все ми е била безинтересна и досадна, а и нямах какво друго да си кажа с баба ми. Мислех си как в живота й се случват малко неща и затова няма какво да разкаже (какъвто, между другото, е и резултата ако за цяла седмица спреш да ходиш на училище с цел денонощно да учиш за някаква олимпиада). Беше ми тъжно. Мисълта, че в някакъв момент от живота си, човек неминуемо губи възможността да му се случи Нещо.
В моментите, когато баба ми замълчаваше, усещаш, че темата за племенника ми се е поизчерпала. И тогава ми ставаше още по-тъжно. Казвах си, че това баба ми да ни посещава, е нейното случващо се нещо. Неговата буква обаче не беше чак главна, защото й ставаше скучно.
Бях убеден, че това последното е причината баба ми да спре да идва вкъщи. Моят живот си беше прекрасен, но нейният беше станал незначителен.
Тези почивни дни си казах, че с майка ми и сестра ми можем да отидем на гости на баба ми. Аз имах нужда от ново изживяване.
Отидохме. Домът й е широк но мръсен. Тя прекарва по-голямата част от времето си в своята малка стайчка, гледайки телевизия. Онези ясновидци, които залъгват хората. В началото не забеляза, че аз и сестра ми сме дошли и видя само майка ми. После се изненада приятно.
Отидохме в холът, който има по-лъскаво обзавеждане. Преди вуйчо ми е живял там и и до ден днешен се случва да прави събирания в него. Затова на масата имаше купичка лешници. С прах. Опитах ги все пак. В минутите около това събитие осъзнах защо баба е спряла да идва вкъщи. Когато ходеше, тя почти не вдигаше краката си от пода. Преместваше единия напред и след това довлачваше другия до него сякаш се опитва да shuffle-ва. Така, по моя преценка, можеше да изминава по не повече от 15 метра в минута.
Обърнахме й внимание. Тя се зарадва. Аз също останах доволен. Намерих застоял чипс и Red Label в шкафа на вуйчо ми.
Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.
Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.
Не им вярвайте сляпо.
Тагове: