Болката води до промяна

Имам си правило тук да споделям положителни или поне оптимистични неща. Затова понякога дълго време не пиша. После, най-сетне, ми се случва нещо хубаво. Например, преди седмица, имах радостта да забия следващата глава от поредната си книга. Наистина голямо щастие, защото имам периоди, в които ми е трудно да творя. Тогава се чувствам много забил. В онази нощ за пръв път писах до много късно. Изпод пръстите ми излязоха над 10 страници и аз живо се наслаждавах на сътвореното от мен.

Казах си, че на следващия ден, след като съм се наспал, ще напиша нещо по въпроса в блога си. Щях да ви обяснявам, как е тегаво човек да се труди, но си струва, заради удовлетворението идващо след това. Щях да обясня как веднъж щом сте в настроение да творите, не бива да го изпускате. Как трябва да запомните условията, при които е възникнало и да ги повтаряте, отново и отново, ако това действително води до продуктивност.

Очевидно още не съм написал нещо такова. Можете да се досетите – почувствах се зле.

А всъщност може би е хубаво. През последната седмица не съм писал по книгата си. Ако бях тръгнал да давам примери и съвети, вероятно щяха да са лъжа.

Сега пиша нещо тук. Причината – позволих си да споделя нещо тъжно. Ще се опитам въпреки това да е мотивиращо. Така че, огледайте се за искрицата и си представяйте, че е буен огън! Става ли?

През последната седмица, всеки ден излизах навън. Половината нощи не ги прекарах вкъщи. Това май е радостно. Нали хората с депресия най-вече ги съветват да се виждат с други хора – все едно това е някакъв универсален лек.

Прибирах се вкъщи в произволни части на денонощието. Казвах си, че понеже съм подпийнал или недоспал, не бива да пиша – би се получило зле. Така че се чувствах кофти, задето не творя, но пък и не се отказвах от универсалния лек за скука и меланхолия.

Задавам си следните въпроси:                                                                                                                                        

Имам ли на какво да се радвам? Определено да. Щастлив ли съм? Не.

Защо? Защото искам повече.

Големите неща изискват усилия, а полагането на усилия е тежко.

Значи или трябва да се мъча да постигна повече, или да се откажа от мечтите си. Да спра да искам.

Вижте, от мечтите си не се отказвам, дори и това да означава тъга. Разберете, нямате ли цели, оставате с това, което имате в момента. То е мъничко, защото ние хората сме мънички и жалки и затова не ни се полага кой знае колко.

Принципът е прост – ако не искате, глупаво е да очаквате да получите. Ако пък искате нещо, но го нямате – ще ви боли. Но пък болката води към промяна. С тази ясна идея аз определено избирам втория вариант.

Ясно ми е, че имам мечти, които не зависят особено от мен. Не мога да избера друг да изпитва любов към мен, да съм се родил в друго семейство, да не се отчуждавам с други хора; почти толкова неизпълними са мечтите ми да бъда популярен писател или да имам голям дом, само за себе си.

Въпреки това вярвам, че човек дори за секунда не бива да спира да мечтае. Това му носи болка, но какво толкова…

 

Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.

Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.

Не им вярвайте сляпо.

 

YOu re not good !!
Soo sorry !!

Ако говориш за природата ми, чудя се как си стигнал до този извод.
Ако говориш за писането ми... Ти си този, който слага главни букви на произволни места, прекалява с удивителните, без да има нужда слага по няколко коментара под своите постинги; печели повината от публикациите ти нямат и по 100 посещения.
Мисля, че творческата стойност на твоите ... писаници ... е нищожна.
Поради това нямаш нужния авторитет и ти липсва дойстойнство, за да коментираш моите.