Вчера един приятел ме попита дали имам нещо ново в блога си. Скоро не бях качвал нищо. Стана ми мъчно, че понякога съм на ръба да загубя фенове като него. Няма сега да изброявам всичките оправдания, които му представих. Важното е, че този следобед седнах пред клавиатурата и…

Осъзнах, че имам да сипя омраза по много неща. Толкова много, че чак ми е втръснало. Не искам да си мислите, че съм някакъв непоправим мрачко и хейтър. Точно обратното. Обаче при писането е много почитана идеята, че винаги трябва да има конфликт. Винаги е нужен някакъв проблем и впоследствие да се представи неговото решение. Това осигурява вълнуваща история. В противен случай можем да си разказваме какво сме обядвали и как сме си мили зъбите след това.

Тъй, де. Това е причината да имам списък с какви ли не неща подходящи за оплюване. Като се започне от желанието на феминистите жените да имат правото да си показват зърната на публични места и се стигне до безумно тъпи филми от калибъра на 500 days of Summer.

Решавам да оставя тези неща за някой друг път и поне днес да пиша за това колко хубав и красив е животът.

Обичам усещането, когато съм пред много хора и те обръщат внимание на това, което казвам. Още повече, ако се смеят. Да, освен забавни работи, понякога ръся пълните глупости и се излагам. В крайна сметка, пак се чувствам добре, задето съм зарадвал другите. Пък и задето въобще съм си отворил устата.

Харесва ми когато някой си изпусне транспорта, за да може да продължим да си говорим. И ако самият разговор е продължил повече от четири часа… Леле, това е достатъчно, за да заспя с усмивка на лицето. Въобще, животът си струва заради такива неща.

Много ми е забавно, когато звънна на някой произволен номер и започна да дишам тежко, без да казвам нищо. Също когато си вървя по улицата и внезапно извикам нещо безсмислено от рода на “Ааа, пеперудииии!”. Пеперудите са любимите ми животни. Пърхат много яко!

Сред нещата, които ме карат да се чувствам най-добре, е удовлетворението след като съм свършил някаква работа. Особено ако е била голяма. Не знам дали ви се е случвало да напишете книга… След като няколко месеца сте опитвали и най-сетне стигнете края, направо започвате да повръщате бонбони. И ви се иска да танцувате.

Друг път просто си пускам силна музика и подскачам из стаята си. И това е достатъчно.

Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.

Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.

Не им вярвайте сляпо.