Едно от нещата, често случващи се на човек писател (или поне правещ се на такъв) е разни хора да му пращат текстове и да го питат за мнение. Не се оплаквам. Обичам да чета (дори и лоши работи) и тази част определено е по-интересна от тинейджърките, които надълго и нашироко разпитват как се издава книга, но в замяна никога не ти пускат. Но, тъй де, не съм отсъствал половин година от блога си, за да се оплаквам от повтарящите се въпроси на разни момиченца.
Онзи ден един човек ми изпрати разказ. Текстът не беше кой знае колко добър. Повече от онова, което ражда средностатистическият ум (блокиращ на четвъртото изречение), но съвсем не ... Съвършен. Не че аз някога съм напълно доволен от това, което съм написал. Даже напротив – самокритичността към словата ми влиза в топ пет на причините да съм тъжен. Определено не би било правилно да оценявам този човек по своите изисквания. И въпреки това – имаше много какво да се подобри в писането му. И какво мислите направих?
Казах му. Просто така. Изброих три-четири неща, които бяха зле. Отначало си мислех, че ще е трудно. Нали се сещате – познавате някого и не искате да го нападате с критиката си… Обаче, започнете ли веднъж, става по-лесно. Посочили сте някакъв недостатък. Защо да не вмъкнете още няколко?
Не знам защо понякога ми е било трудно да изкажа своите критики. Сигурно съм се притеснявал, че другият човек ще се почувства зле и затова няма повече да иска да общува с мен. Аз и моите страхове от социална самота…
А какво толкова се случи? Почувствах се прекрасно. Както когато наскоро казах на едно момиче да върви по дяволите. Или на друга, че я мразя, след като не можа да оцени мъдростите на Малкия Питърс*. Почувствах се прекрасно, както когато отказах любезна покана за опера или такава за приятелство с човек, който имаше наглостта да не си пише с мен**.
И не искам да си мислите, че съм ненужно груб и изведнъж съм започнал да се забавлявам отблъсквайки хората. Откровеността, освен да спестява време, може да води и до други добри резултати. Конкретният човек, се зарадва на критиката от мен. Каза, че съм бил “най-добрият критик, който познава”. И последващото чувство беше даже по-добро от това да разкараш някого, който просто те дразни.
За финал, искам да призова хората да си казват истината в лицето (като, разбира се, мислят за поднасянето), вместо да лъжат или премълчават. Облекчаващо е. Пък и както казва Марк Твен, “Ако казваме истината, не ни трябва да помним нищо. ”
*Заслужава си да се обогатите https://www.youtube.com/watch?v=E1Iw-GwoQMI
** Наистина, не ми искайте приятелство във фб, ако не можете да преживеете чат със санитарен минимум от два въпроса. https://www.youtube.com/watch?v=uYNMUuGTAOs
Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.
Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.
Не им вярвайте сляпо.
