Самотата. Сигурно сте чували твърдението, че пълната близост с някого е недостижима. Никога не можете да го усетите напълно. Не усещате мислите му. Не знаете дали той не скрива нещо от вас. Мечтите му рядко са по-ценни от вашите собствени.
Нали се сетихте? Песимистичната идея, че можете да имате стотици приятели, но те… просто не са вас. Модерният егоцентризъм стъпкал идеята на Аристотел, че “приятелството е една душа, живееща в две тела”.
Ето сега, например, се вайкам, че тръснах някакъв философски цитат и сигурно съм загубил вниманието на половината от вас. Ако десетина думи бяха достатъчни, за да погледнете в друга посока, то тогава какво бих могъл да очаквам? Дори да има такова нещо като приятелство, колко нищожно е то, щом има и разни такива работи?
Понякога си разсъждавам така и като не мога да си отговоря, трия всичките си разсъждения. Предполагам, че в мен има някаква гордост, която се обажда щом не знам нещо. Сяда на рамото ми и прошепва в ухото ми “Другите не бива да знаят”.
Обаче този път инатливият оптимизъм ми казва да си сложа тапите за уши. Ами, да – как мога да очаквам да не съм самотен и другите да са ми приятели (каквото и да значи това), ако те не знаят? Да – трябва да знаете, че не знам. И после… После може да споделим незнанието си.
Приликата с действителни лица, предмети и събития е неслучайна.
Въпреки това, разсъжденията ми може да са неверни, а историите украсени.
Не им вярвайте сляпо.